Птича перушина

Leave a comment

October 24, 2012 by anelim

Когато живеех в София, в съседния блок до мен живееше един възрастен мъж, който ужасно приличаше на Радичков. Виждах го понякога вечер, когато се прибираше вкъщи отнякъде, облечен по градски с остарял шлифер, шапка, много старо куфарче и понякога целофанова торба с хляб, мляко, сирене и вафли. Много се надявах да е той, но подозирах, че не е, затова избягвах да гледам твърде внимателно подире му, току виж се окаже, че не е той. Мислех си, че в куфара сигурно носи разкази и едно птиче перо. Разбрах, че не е бил той, защото го видях в деня, когато съобщиха, че Радичков е починал. Зарадвах се, разбира се, че моят непознат и неподозиращ за мен съсед е жив и здрав. Това беше през 2004 г. Оттогава, видя ли птиче перо, понякога го вдигам и пускам да лети. Един писател може да бъде мъртъв, но перото му е винаги живо. Днес Йордан Радичков щеше да навърши 83 години. Затова споделям кратка глава от една от Радичковите книги, Ние, врабчетата.

For my English-speaking readers, below is a short chapter from a book called “We, the sparrows” by Bulgarian author Yordan Radichkov – http://en.wikipedia.org/wiki/Yordan_Radichkov. I don’t have enough good words to say how much I like the author himself and his work. Sadly, he died in 2004, and sadly, his language is so…well, Bulgarian, that it is often hard to translate (not this book, but most of his short stories and scripts). This book has been translated into many languages, but unfortunately I don’t have a translated copy to post, apart from this translation of the first chapter of the same book. Today would have been Radichkov’s 83rd birthday.
– – –

“Птича перушина”, Йордан Радичков

– – –
Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха?

Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се люлее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне нанагоре и те пак ще си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело. Но макар и долу на земята, макар и мъртва, нашата птича перушина стой тъй, сякаш всеки миг ще се сепне в съня си, ще усети жива тръпка и ще полети отново.

Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята. Всички птици измират, а хората събират перушината им, пълнят своите възглавници, защото как иначе хората биха летели нощем, насън, ако не спеха върху птича перушина! … И самата перушина спи и сънува старите си полети и това перо сънува тихата и обичана от всички Ю. Тц. Няма я вече Ю. Тц., няма с кого да си играем отново на врабчета, с кого да вием гнездо и на кого да нося сутрин рано вода от реката или да пея песничката Тананик.

Помня, че беше много хубав ден, слънчев и ясен, излязохме да похвърчим над ливадата и повече си играехме, отколкото да ловуваме. Дори Драги ми господине бе развеселен и не направи нито една забележка. У Фу изпра юнашката си фланелка и тъкмо я изтръскваше, когато от изневиделица се появи ястребът. Той падаше като камък отгоре ни, всички се пръснахме изведнъж. Ю. Тц. забеляза това много късно, опита се да потърси прикритието на тревата, но камъкът тупна страшно отгоре и и в следващия миг ние видяхме проклетникът да се издига към небето, а в ноктите му пищеше Ю. Тц.

После веичко изчеэна, насгана страшна тишина, ние стоехме свити в една трънка и никой не смееше да наруши тишината освен сърцата ни, които биеха страшно. Стоехме и гледахме към небето със смътната надежда, че Ю. Тц. ще се появи пак, че всичко това е било само един сън. Но колкото и да гледахме нагоре, никаква птица не се появи. Вместо птица откъм синевата се зададе птича перушина. Тя се спускаше бавно, почти незабележимо, прилична на облак. Облакът се разсейваше, перушините се мъчеха да се държат плътно една до друга, но вятърът ги разпръсваше и те ставаха все по-самотни и по-самотни, махаха си за сбогом, защото никога повече нямаше да се съберат заедно и да полетят отново с Ю. Тц. Първите почнаха да падат върху ливадата и притихнаха там в очакване.

Тогава ние, без да разговаряме, се втурнахме към падналата перушина и всеки от нас взе по едно перо, та да го занесе в гнездото си за спомен. Аз също вдигнах едно перо и си мислех по пътя, че всяка сутрин ще го вземам със себе си, за да хвърчим заедно. Но то беше многo изстинало, та трябваше да го топля дълго в старото си гнездо. И знаете ли, че когато аз го топля, перото на Ю. Тц. сякаш оживява и също започва да ме топли. В такива случаи го пускам от гнездото и то дълго, дълго хвърчи и играе във въздуха, докато накрая падне на земята.

Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=260&WorkID=9326&Level=1
– –

Advertisements
«

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

I will be no longer Berliner in..

July 31st, 2013
October 2012
M T W T F S S
« Sep   Nov »
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  
%d bloggers like this: